Ех, спомени. Последната година и половина в България беше фантастична. Поживях си като лорд във всяко отношение. От няколко месеца отлагам неизбежното поредно заминаване за Щатите, но ето че крайният срок се задава. Остава ми там да си препрочитам текстове като този.
Постконформистично озарение
Колко голяма може да бъде разликата между една дума, казана от различни уста, или една картина в два различни погледа . . .
Онзи ден бях фатално облъчен с вдъхновение на поредния концерт около юбилея на Моцарт. Всички в оркестъра бяха млади хора. Седях и гледах захласнат как от тях струи ентусиазъм, емоция.
Същите произведения, изсвирени от апатичните трупове в някои от другите оркестри не са същите. Често мислих по това напоследък. Виждал съм как потънали в рутина музиканти дърпат струни и размахват лъкове, взирал съм се в двойните им гуши, шкембета и празни погледи, и сакралния ми възторг от музиката се е свивал като пишка през зимата.
Вчера отново срещнах (и поговорих, кеф) сияещия Теодоси Спасов на концерта в БНР. Подсети ме, че щастливият човек няма възраст. Не времето състарява хората, а липсата на мечти, търсене, творчество . . Няма по-голяма бръчка от инертността и грижите.
Нищо няма никакъв смисъл,
ако не променя мисленето ни
и нас самите.
Ричард Бах, докато се прави на чайка
‘Промяната е основа на еволюцията’ пише в един учебник по семиотика на биологията. Обаче да се променяш днес не е модерно, на фона на целокупния стремеж към сигурност и удобства.
Опитът на историята учи,
че човек рядко се поучава
от опита на историята.
Хегел
Обаче аз всъщност не съм тъжен. Концертът ме възпъхна от щастие. Чуждата глупост спря да ме касае и си спомних думите на Оскар Уайлд ‘Всеки сам трябва да спасява душата си.’
В крайна сметка Еволюцията е нещо лично.
