Равното небе на Северна Каролина. И аз под него щъкащ като мравка из улиците на Рали, отнесен от вихъра на мълчанието. Слънцето е жестоко, но несъзнаващите ми крака стръвно следват някакво чувство, което дърпа, води и накрая ме пристига в правоъгълна сграда с безлична фасада, огромно-грозна като повечето тук. Ето ме как влизам и се блъсвам в безброй присъствия, възвишения от книги, потрепващи в своята непрочетеност. Не съм в библиотека или книжарница, а в огромен склад за залежали заглавия, които като стари моми се усмихват обречено. Цените са смешни, което придава допълнителен трагизъм на мястото. Не и за мен. Залутвам се навътре, опипвам, помирисвам, шепна. Те плахо и жадно протягат пипалца.

Два часа са се отронили, а аз стоя пред някакъв рафт и се взирам невиждащо. Подават се само ръбовете им с губещи се сред множеството заглавия. Ръката ми се протяга и я измъква от масата. Голям формат, прилича на комикс, не ги харесвам. Но струенето, ах, не мога да я пусна.

Седя омагьосан и разглеждам свръхвъздействащи визии – провокиращи, стряскащо истински. Какво въображение, майсторски съчетаващо графика, фотография, бои, колаж и фотошоп. Отпред, под думите Sandman Dustcovers*, две имена – Дейв Маккийн и Нийл Гейман. Не съм ги чувал. Но това не е важно, важното е вътре. Купувам я. Връщам се и питам за още.

Това беше първата ми среща с тези двама британски змея на въображението. После, съвсем случайно, както става обикновено, видях в една книжарница, че Гейман още през деветдесета е написал ‘Добри поличби’ с Тери Пратчет. Взех я заедно с останалите му романи. Оказа се един от най-продаваните фантасти в момента. Малко след това наех двд-то с ‘Андалуското куче’ на Бунюел и намерих вътре директория с кратко представяне и няколко картини на Дейв Маккийн. Казваше се, че това е най-добрият съвременен сюрреалистичен художник. Почесах се по неосведомената тиква и се гмурнах за седмица в тях.

Историята на двамата започва, когато се срещат през осемдесет и шеста, наети по някакъв фирмен проект. Нийл е млад журналист, а Дейв – още студент в арт академията. Бързо надушват нестандартния си поглед към изкуството и любовта към комиксите, започват да обменят идеи и още на следващата година издават графичната новела ‘Violent Cases’. След поредица неуспешни и успешни опити правят впечатление в щатите и през осемдесет и осма започват работа по комикс поредицата ‘Sandman’. Ерудицията, хуморът и леко плашещият свят на Гейман, заедно с феноменалните илюстрации на Маккийн, го превръщат в съвременна класика и издигат жанра до нова зрялост и литературна стойност. Няколкото броя, които прочетох преобърнаха представата ми за комиксите, завладявайки ме с дълбочина, мощен митологичен бекграунд и нечовешка образност.

През деветдесетте и двамата достигат звезден статус, по мое мнение напълно заслужено. Няма да изпадам в детайли за проектите им, твърде много са. Бих препоръчал Нийл да се захапе откъм прозата му, най-вече ‘Коралин’ (фантастична дарк приказка, която с точните си психологически профили ми напомня ‘Сиянието’ на Стивън Кинг) и ‘Американски богове’ (богатство от автентични образи от различни митологии, които небрежно представят анализ на съвременните ценности). При Дейв важното е да се консумира като синьото на сиренето, бавно и не само с очи.

За мен срещата с тях беше очарование и се надявам да го лепна на всички, които са допуснали да им вляза под (кожата).

* Sandman Dustcovers е сборно албумче с коричните картини от всичките седемдесет и пет броя на комикса, излизал до деветдесет и шеста, както и с някои мисли и коментари на Нийл и Дейв.

И накрая, о радост, Sandman вече на български: