Денят започна ужасно. Ужасен беше и в средата. Вечерта направо ми идва да си дръпна шалтера. Това не е нещо ново и решавам да отпусна в едно любимо заведение. Пускат моята музика и винаги има какво да клъвна. Вече предвкусвам поредната нощна принцеса.

7:30. Трябва да убия времето до мръкване. Два часа. Надувам ‘Karmacoma’. Влизам в нета и потъвам във влажните дебри на един малко-кървав порно сайт, като едновременно се ровя в галерия на сюрреалисти и абстрактни експресионисти. Точа смешно филмче - някаква кака върти свирка на кон, който й свършва в устата, тя се задавя и повръща - и попадам на картина на Рене Магрит. Отделям й към шест секунди, колкото и на предишните на Ротко и Полък. Компът забива. Посягам да рестартирам. Изведнъж ме блъсва. Това е любимата картина на една приятелка, която лежи парализирана някъде в ‘Стрелбище’. Не съм я виждал от години. След катастрофата. Изхвърлил съм от ума си всички спомени, освен гълъба и . . охлювите. Взирам се в картината поне петнайсет минути. Казва се ‘Голямото семейство’. Контурите на огромен, излитащ над нощно море гълъб. В очертанията на гълъба е ден, от онези спокойните.  Пронизва ме болка в слепоочието и излизам, както съм по чорапи. Сядам на пейката в обраслия с треволяци и фасове заден двор и се взирам безизразно в стъблото на дюла. След безкрайността на няколко секунди до съзнанието ми допълзява колония охлюви, полепнали по кората. Разщъкали са се след дъжда. Изтичвам до вкъщи да взема плик без ясна мисъл какво правя, но след като напълвам половината се чувствам като възбуден семкоман. Сякаш е на живот и смърт.

Пликът е пълен, но продължавам да събирам и след като мръква. Лазя и опипвам с длани. Адски много са. Не се спирам, дори когато някакви опиянени фенове започват да хвърлят бомбички от етажите след гол на ‘Левски’. На това му казвам Апокалипсис Сега.

10:30. Дванайсет кила охлюви, кален, мокър и доволен. Взимам душ, такси и директно в ‘Стрелбище’. Не съм сигурен дали живее още там, но през цялото време се хиля. Представям си как пускам охлювите  да окупират таксито и след това шофьорът влиза в клиника с  халюцинации и фобия.

Отваря ми в модерна количка, със стреличка Дартс в ръка. Поглежда ме сякаш сме имали среща.  - Влизай, казва.  Влизам. Замеря ме с дъвка. Смешно ми е, същевременно стресът ми е убил половината охлюви. Сядам и поглеждам книгата на масата – Рембо. Вярно, че са му отрязали крак, но какво . . .

Изведньж всичко ми се нарежда, като при Маргарита на Булгаков. Когато се намазва с магичния мехлем. Книгата, дартса, разпилените оригами наоколо. Започвам да се смея, а тя казва: Помниш ли, когато ходехме по клубовете и се правехме на гаджета с отворена връзка. Всички така се впечатляваха. Можехме да забием когото си искаме. Кехлибарените й очи проблясват. -Мислехме, че взимаме от живота, а всъщност . . . Успя ли да се измъкнеш без присъда?
- Да, нали нямах осемнайсет. Спомням си как до преди малко лазех из двора под обстрела на пиратки, преследвайки виетконгските охлюви . . и се чувствам лек, като в утроба, за пръв път.
- Нося ти букет, казвам. Тя поглежда разцъфналите по върха на плика охлюви.
- Аз пък имам ваза. Взима плика, обръща количката и се изгубва в сянката на коридора. Не мърдай оттам, вика. Поглеждам репродукцията на стената. ‘Завръщането’ на Магрит. Отдолу с молив е написано ‘Човек в себе си се губи и в себе си се преоткрива.’
Сякаш след миг се връща със синята чиния охлюви с камембер. Преяждаме, пушим хука, плашим мравките с Вагнер.  Въобще не забелязвам кога се е съмнало . . .

.   .   .  

Капките падат върху мен като на забавен кадър . . туп . . вечност . . туп. Разбиват се по лицето ми с грохот. Ако искам, мога да се провра между тях, да избягам от дъжда, но седя и не мога да мръдна. Наблюдавам отломките дъжд, небето се разпада върху мен. Всяка капка е лупа, през която гледам как вселената се превръща. Не съм подозирал. Виждам тревите, стръковете им са колосални остриета, зеленото е ослепително, очите ми сълзят. Отпускам се в прииждащата тишина. Вълната ме отнася.

Примигвам и поглеждам плика. Охлювите са се разщъкали. Отлепвам ги и ги пускам обратно вътре. Почти е пълен, но си давам сметка, че не съм тук заради тях, а за тези няколко секунди преображение. И заради нея. Все се връщам към изненадата си, когато я видях в количката. Такава усмивка не се вижда в количка. Такъв тичащ поглед.

- Първо се опитах да се самоубия, разказва ми тя в онази вечер, но ме усетиха. После тишината победи. Знаеш ли колко рядко човек е истински себе си? Само напълно сам, на непознато или тъмно място, без никакъв шум. За онези седемнайсет години не ми се беше случвало нито веднъж. За пръв път осъзнах колко искам да живея, да оставя всяка нужда в мен да разцъфне. Идваше ми да крещя, да плача, да се смея. Единствен приятел ми стана количката. Загубих красотата си, властта върху околните. Но се чувствах жива, жива до пръсване. Много мислих в онези дни. Хората наоколо ми се струваха герои от някакъв сапунен сериал. Дори собствените ми родители. Какво ли не изчетох в болницата, а и след това. С новите си очи открих стари очевидности. Извади томче от библиотеката, отново Рембо:

‘Някога, доколкото си спомням, животът ми беше пиршество, на което се разтваряха всички сърца и се лееха всички вина. Една вечер взех Красотата на коленете си. И ми се стори горчива. И я охулих.’

Така се почувствах тогава и си мислех  .  .  всяка съдба е толкова пъти изживяна. Усмихва се. Ние сме прашинки, повтарящи спиралите на вечността, а си мислим, че животът се върти около нас. Толкова пъти се е случвало всичко. Чак е банално. Започнах да се интересувам от История. Не онази, курвата, а от вътрешночовешката. Открих филмите на Вендерс и Торнаторе. Преосмислих любимите си художници. Помниш ли как се захласвахме по Дали, по неговата различност. И по остроумието на Оскар Уайлд. Всъщност съдбите им са били тъжни. Творчеството им - показност. След онази нощ с колата, Дориан Грей се превърна в Щастливия Принц.

- Време е за танци, казва и с лукаво намигване ме изважда от вцепенението. Отива до уредбата, пуска някакво миксирано танго с техно елементи.
- Ще танцувате ли с мен, белисима, подава ми ръка и ми се смее. Започваме да се въртим лудешки, клатя количката й на две колела и ритам столовете встрани. После я вдигам на ръце и я въртя. Въртя я като дете и се чувствам тригодишен. Тя писка и маха. Безжизнените й крака изглеждат живи. Изпочупваме саксиите и се просваме изтощени на дивана. Светът продължава да се върти.

.   .   .   .

- Пускай, вика тя и е красива в опиянението си. Южният парк е пълен с такива хълмове и стръмни нанадолнища.
- Ти луда ли си? Страхът плъзва по мен като стоножка само като гледам надолу. Все още не успявам да се отпусна. Кой от двамата е инвалидът?
- По-зле от това няма да стана, щипе ме и ме замеря с поглед. Как само ще те наритам.
Какво да отговоря на това. Мен сериозно ме е страх. Ами ако вземе да се пребие. Тя вижда, че съм се спекъл и ме хваща за ръката.
- Добре, ще ти разкажа една история, за да разбереш, че не се шегувам. Имало едно индианско племе, в което съществувал ритуал, младежите и девойките на определена възраст трябвало да скочат от скалите, долу, където се разбиват водопадите. Някои си чупели краката, имало и смъртни случаи. Никой обаче не се замислял, открили били вредата от мисленето, знаели, че тялото е само черупка, която да запълниш със смях и свобода. Истинската същност на човека е яйце от светлина, светлина, която е крила. Това казвали и скачали. Инцидентите били рядкост. После дошли хората с бради и брони. Обявявили племето за диваци, защото кой нормален скача от скалите, и ги изколили. Сам избери дали си потомък на първите или на вторите.
- Е? Поглежда ме очакващо.
- Добре де, нека да са първите, казвам и се предавам на неустоимата й лудост. Тя пуска пръчката, която до момента е стискала зад количката.
- Винаги остава и метода на вторите, казва и се хили.
- Щом е така, ще се пуснем заедно. Изненадвам я, но само за миг.
- Скачай, отвръща и обръща количката към нанадолнището.
Закрепям се някак отзад, като се навеждам над нея за баланс на тежестта. Отблъсквам се и литваме. Ускорението е главозамайващо. Телесният ужас се смесва с еуфорията. Времето сменя предавките и всяка стотна се пълни с усещания.
После идва падането. Количката се препъва в неравната почва, тя се бухва в тревата отстрани, а аз политам напред като Карлсон. Летя и си мисля. Започвам да вярвам, че наистина целият живот може да ти мине пред очите за секунда, но по-скоро такъв, какъвто е могъл да бъде. Гледам пред мен едно пънче. Тънко е и някак заострено. Специално за мен. Виждам как мравките се катерят по него, а отстрани има дървесна гъба. Мисля си какъв късмет ще е да падна точно върху него. Еми моят късмет.
Болката разцъфва като цвете. Толкова е силна, че не викам. Всичкият ми въздух е мигрирал, а в очите ми бенгалски огън. Сурва весела година . . кой намаза със лайна пъстроцветната дъга . . тате, пишка ми се . . врррууууум . . в главата ми изплува стих.

‘Дъхът ми секва, застивам;
сноп птичи пера пламват,
мирис на смърт в едно цвете.

Без поглед, без дума, зинал;
уплашен да зърна или да се извърна;
миг празнота в перленосиво.

Загледан в себе си, гледам как се гледам.’

Отново съм в това измерение. Болката се оттича и мислите ми се разщъкват. Има нещо изключително в силната болка, толкова е наситена, че ми доставя удоволствие. Носи неописуемото усещане за рязка промяна, чувствам се космонавт. Хубаво е да си друг за миг.

Виждам, че тя ме гледа и се смее. Цялата е изподрана и окаляна. Не мога да устоя и прихвам в симфония от цвилене и грухтене. Всичко ме боли . . Лицето от кикота, а хълбока от пънчето. Куцаме с количката към къщи. Останалото от деня е следствие. Смях и свобода.

.    .    .  

Стадо разюздани охлюви. Препускат с петдесет километра в година през сърцето на съня ми. Прилив от видения . . всички алюзии се срещат . . бързоходния ездитен охлюв от ‘Приказка Без Край’, вкаменения праисторически охлюв в Гранд Каньон, охлюва творец, строящ си къща със секретите си, а на покрива му инкрустирана  .  .  спиралата на вечността.

Двуполовата същност на охлюва ми напомня Адам. Бог го създал андрогин, завършен, съдържащ в себе си мъжкото и женското начало. Но Адам бил самотен и помолил създателя си за същество, с което да споделя красотата на Едем, същността си. Тогава Бог извадил от Адам едно ребро и изваял от него Ева, разделяйки единния човек на мъжка и женска половина. Така Адам получил компания, с която да споделя съвършенството, но също  познал самотата и съдбата вечно да се търси и намира.

Сънят отново ме размива . . преплитат се образи . . спомени за голямата нужда и голямото бягство . . за едно по детски неосъзнавано щастие, имащо нужда от грехопадение . .  образи на гордост, страх, на бездна, падане и смях, на синя чиния.

Всичко се върти. Нещо влажно ме докосва. Охлювеното стадо е по мен. Усещам величественото им прииждане . . облекчаващо, непосилно щастие. Хермафродитната им музика ме залива . .

‘Облягам се на вятъра . .

Преструвам се, че съм безплътен . .

Броя нло-та в небето . .

И в този момент съм щастлив . .

Иска ми се да си тук.’*

Пак охлювено мокро докосване. Отварям очи и те виждам надвесена над мен в леглото. Красива, пронизваща ме с онази обичащо-иронична усмивка Сукуба*.

* Инкюбъс, ‘Wish You Were Here’.

* Инкуби, Сукуби – в митологията духове, които се съвкупяват нощем съответно с жени и мъже.